Още по темата

 

Зад маската стои момче. Точно преди Коледа 2016 г. Пауло Дибала пропуска последната дузпа в дуела за Суперкупата на Италия срещу Милан. Този епизод все още е в съзнанието му дни по-късно, когато му хрумва идея, гледайки филма "Гладиатор". От този момент той решава да отпразнува всеки гол по един и същи начин. Поставя ръка пред лицето, палецът и показалецът са изпънати, за да имитира маска (шлем). Виждаме го често - има над 60 гола, серията започна с точен удар от бялата точка още в следващия мач. Но той също така казва, че това „не е просто празнуване, а послание”.

Десетката на Юве говори тихо. Признава, че е бил вдъхновен от онази пропусната дузпа и филма. А в края идва и неизбежният въпрос за Меси или Роналдо: „Аз съм единственият, който споделя съблекалня и с двамата в момента (б.р. Gol.bg: - всъщност и Нелсон Семедо играе заедно с двамата). Хората виждат само върха на айсберга, но не и работата вътре. Все пак те не са спечелили всичко с късмет. Да, знам, че винаги ще ме питате, но аз ще отговарям по един и същи начин. И така - кой е по-добрият? Не мога да кажа нищо”, дърпа се Дибала.

На другите въпроси Пауло е честен и изненадващо открит. Засегнахме дори глобалното затопляне и книгата на Алън Пийз, която чете в момента: "Езикът на тялото". Разбира се, за живота също. А неговият живот е с топката...

За шлема на гладиатор

„Много пъти, когато имаш трудни моменти, трябва да излезеш там и да се бориш така или иначе. Не само в спорта, но и в живота. Лоши неща се случват - на мен и на всички други. Идват тежки мигове, но въпреки всичко трябва да продължиш. Слагаш шлема, както правят гладиаторите, и започваш да се биеш. Всяка битка! Това бе идеята, която се опитах да предам на хората. Тифозите харесаха начина на празнуване, разбраха го. И това е много приятно, защото съобщенията, които изпращаш, невинаги се интерпретират по начина, по който искаш”, споделя №10 от Юве.

За войната и селцето Красньов

Лагуна Ларга е добро място да започнем. Това е родният град на Пауло в Аржентина с население 7477 души. Но всъщност историята започва много по-отдавна. Корените на Дибала тръгват от Полша. Играчът на Юве никога не е ходил в градчето Красньов, но се зарича да го посети, защото именно оттам води началото си неговата фамилия. В момента Красньов е село с 49 души (Южна Полша). Там е живял неговият прадядо Болеслав. По време на Втората световна война е бил пратен в нацистки трудов лагер. След това му остава малко и потегля за Аржентина, където спи в царевични ниви. Почти е умрял, преди някой да го намери. Болеслав не е говорил много за миналото, но Дибала иска да знае повече: „Бих искал да отида там, въпреки че не са останали мои роднини. Става дума за мъничко място с 8-9 къщи. Някои полски журналисти ме свързаха с дъщерята на дядо ми, но тя почина. В Канада пък имам братовчеди. Говорили сме, но не сме се срещали. Искам да го направя. Дори се опитах да си изкарам полски паспорт, но не успяхме да намерим документите на прадядо ми. Вместо това получих италианско гражданство заради родословието на майка ми. Един ден обаче ще го направя. Може би се чувствам повече поляк, отколкото италианец. Като личност баща ми беше по-скоро поляк, средният ми брат също. Това важи за всички нас. Вероятно носим студена кръв, полска кръв, докато италианците са склонни да бъдат по-емоционални”.

Смъртта на баща му

Дядото на Дибала умира, когато Пауло е на 4. Губи и баща си Адолфо на 15 години. Но именно от татко си наследява любовта към футбола. Адолфо е фен и кара сина си всеки ден до Кордоба (на 70 км разстояние). Там тренира в Институто, отбор от Втора дивизия на Аржентина. На 14 г. се мести за постоянно, после обаче баща му развива тумор и малкият Пауло моли да се върне обратно в родния Лагуна Ларга: „Бях малък и беше много трудно. Мама страдаше много. Братята ми също. Виждаш болката, но продължаваш. Не съм първият, който е минал през това, но няма да съм и последният. Това е кръговратът на живота. Сега имаме някой, който ни помага отгоре. Помислих си: „Ще зарежа футбола”. Не исках да напускам семейството, за да играя в Кордоба. Да остана обаче означаваше, че няма да мога да преследвам моята мечта повече. Какво ме накара да продължа? Точно семейството. Това е моето убежище. Когато Институто се обади, не ми беше приятно. Бях на 15, не крия колко трудно беше. Просто се върнах там, защото футболът е моя страст и семейството ме подкрепи. Иначе щях да се откажа”.

В преследване на мечтата

Имаше сълзи, но да стане футболист всъщност е мечта и на татко му. Това го подтиква. В мъжкия футбол тръгва от Институто, чупейки рекорда на Марио Кемпес за най-млад реализатор - само на 17. Бележи общо 17 в първата си кампания. През април 2012 г. Палермо го иска, което сигурно е било обезсърчително. „Всъщност бях напълно убеден”, настоява Пауло, който получава ранен урок за другата страна на играта. Дебютната му кампания в Европа завършва с изпадане от Серия А. Неговите права пък са продадени на инвестиционен фонд, поради което Палермо се оказва единствената опция за него: „Нещата излязоха наяве. Футболът е огромен бизнес. Ние сме вътре, но понякога не можем да направим нищо. Въпреки всичко бях щастлив. Да отида от Втора дивизия на Аржентина до Серия А е огромна промяна. Моето семейство също дойде и започнахме приключението. Първата година не мина добре. Бях новобранец, в съблекалнята отношенията бяха тежки. Мъчехме се, резултатите бяха лоши. Нагледах се на много неща. Но сега съм благодарен, защото този опит се превърна в ценен урок. В Юве печелиш винаги, в Палермо бе обратното - поне в началото. После нещата се наредиха. След като изпаднахме, спечелихме Серия Б и се върнахме обратно”.

Президентът Маурицио Дзампарини го обявява за новия Агуеро, но към него са хвърляли още имена като Сивори, Тевес, дори Меси: „Това тежи и винаги съм казвал, че не искам да бъда нов Меси или Агуеро. Аз съм Дибала и живея мой живот, не искам техния”. Всичко се случва твърде бързо. Напуска дома на 14, връща се на 15, тръгва си пак на 16. На 17 вече е в мъжкия футбол, на 18 отива в Италия, на 19 изпада в Серия Б, а на 20 отново е в елита. На 21 е играч на Ювентус, сега е на 26, но тепърва има още за постигане: „Това е лудост. Наскоро някой ми каза, че правя 200 мача за Юве. Карам пети сезон, но все едно подписах вчера. Ако всичко е наред, имам още 10 години, но всичко се случва много бързо”.

За проблемите в Юве

Миналата кампания 2018/19 бе най-слабата за него. Имаше интерес от други отбори и Ювентус бе готов да го продаде на Тотнъм или Манчестър Ю. „Наистина бях близо до напускане. Знаех, че клубът мислеше да се раздели с мен. Чакахме до последната минута да видим какво ще стане”, признава Пауло.

В крайна сметка остана в Торино, но си оставя вратата отворена за Висшата лига, защото е впечатлен от "натъпканите стадиони" и "страстта" на англичаните: „Имам 2 години от моя договор. Не е малко време, но не е и много. Ще видим какви са плановете на Юве. Дали изобщо искат да остана? Това е решение на клуба. Нещата се променят всяка секунда. Пристигането на Сари ми помогна. Той настояваше да ме задържи. Това ми даде сили, когато не знаехме какво ще се случи. Бях убеден, че Сари ще ми помогне да покажа най-доброто от себе си".

И наистина възходът е факт. Дибала натрупа 7 асистенции и 11 гола. „Идеята на треньора помага много на всички играчи. Едно-две докосвания, комбинации, бързо движение на топката. Имаш малко време за мислене, импровизираш за хилядна от секундата. Почти винаги сме в половината на съперника. Късметлия съм да играя в отбор, който иска да владее топката. Ако тя не е в мен, ми става скучно. Като загубен съм”.

Сид ЛОУ, Guardian, превод на "Тема спорт"